Сещате ли се онзи стар виц:

Един алкохолик отишъл на психолог. Психологът го попитал:
– Добре де, нямаш ли някаква мечта, която да ти дава надежда?
– Имам бре, докторе!
– И каква е тя?
– Ами да спра алкохола.
– Браво! Браво! Страхотна мечта – зарадвал се доктора. А защо не я изпълните?
– Да бе, да! И после какво?!… Да си живея без мечта ли???

Е, аз за разлика от “умния” алкохолик миналата седмица сбъднах моята мечта – да отида с колело на море.
Всичко започна преди близо 3 години, когато моят приятел Вики ми даде за великденските празници неговото колело. Не бях карал от дете. Бях си на Шумен за празниците и с няколко приятелчета направихме няколко добри карания. Припомних си от детството колко много обичах да карам колело. (Имах един стар “Школник”, а като ученик в гимназията карах един руски бегач “Турист”). Поговорих с приятели и си поръчах MTB Cube 29″. И започнах да карам. В Шумен врътнахме едни 70км. После с Ванката ходихме до Пловдив. После врътнах Витоша 100км. После обиколката на Беласица за един ден (почти цялата – 176км). И както се случва в живота – апетитът идва с яденето. Започнах да си мечтая да ида още по-далеко. До Стара Загора. Или Сливен. А защо не до Бургас?!…

Преди около година реших да ида на бревет. И една муха започна да ми се върти в главата “Абе аз защо не си взема един шосеен бегач?!…”. Седмица преди бревета изпадна добра оферта и ето, че се сдобих със Звяра. Така започнах да ходя по бревети. Миналата година завърших 5 х 200км. Тази година започнах с едно 200 и после направих 2 х 300км. Уви лични и служебни ангажименти ме възпрепятстваха да мога да отида на Резово 400. Исперих 400 пък беше точно преди Великден. За седмицата на Нобел бях решил да карам 300км, защото имах личен ангажимент по време на 400км. И ето, че датите с 400км дистанции за тази година минаха и аз не успях да ида на нито една. 🙁

Някъде преди около месец в главата ми започна да “бръмка” една идея “Абе аз защо не си направя един бревет сам?!…”. Ще ида до морето! Винаги ми се е искало да ида до морето с колело. Започнах да обмислям. Кога? Как? Откъде? Какво може да се обърка? Как ще го направя?

Първоначалният план беше да карам по стария път. Тръгване към 4~5 (по разведеляване). Около 9~10 да съм в Пловдив. Около 14:00 да съм в Стара Загора. Почивка в голямата жега и после потегляне за последния етап. За 24 часа трябваше да стигна.

Реших да се посъветвам с приятели. Дългият Цецо беше ходил месец по-рано до морето с колело. Обадих му се. Тук е мястото да му изкажа специални благодарности, защото той ми даде много ценни съвети. “Тръгни следобяд. Към 16:00. Ще минеш красивата част до Белово по светло, а после ще караш по прохладно”. После споделих идеята и с други приятели, които доста карат – Първан и Боко. Истината е, че си търсих компания.

Седмица преди да тръгна в главата ми започнаха да изплуват думите на Цецо “Тръгни в 4 следобяд…”. Колкото повече го обмислях, толкова повече идеята започваше да ми допада. Вече бях карал няколко пъти по тъмно. И така план “А” (моя план) мина в план “Б” (плана на Цецо). Разгледах подробно прогнозата. Фронт мина предните два дни. Даваха го леко ветровито. Слава богу вятърът беше попътен. Един от любимите ми сайтове meteoblue даваше да превали преди зазоряване. Други сайтове пък не даваха дъжд.

Два дни преди да потегля изпратих по Eurocourier багаж за офисите в Стара Загора и Бургас. (Тук е мястото да благодаря на колегите от Eurocourier за логистичната подкрепа).

Крайният план бе да потегля на 29.06.2016 около 16:00. Пак по план идеята беше да поспя час-два с Даричка. Уви, до 14:20 бях в офиса. После газ да си взема колелото. В къщи бях в 15:35. Имах половин час да се  подготвя и да потегля. Време за сън нямаше.

Вънка беше духовито и хладновато. За това облякох термо бельо, екипа ми на КК “Сините камъни” и крачолите. Заредих всички бидони с живителни течности (близо 1.5л). Понатъпках това-онова в дръжсито и точно в 16:05 потеглих. Следваща спирка – Пазарджик. Уви, само километър по-късно помпата ми се откачи и падна. Бях я отхлабил в случай на нужда да я извадя по-лесно. Явно лошо решение. Прибрах я и потеглих.

Първите километри по план карах по магистралата! ДА! ДА! ДА! Знам, че е незаконно, но пътят през Вакарел е отвратителен (целият е в дупки), а между Вакарел и Ихтиман има цели участъци без пътна настилка. Речено-сторено. Плътно в дясно в аварийната лента с добра скорост започнах изкачването към Вакарел. Всичко вървеше добре, когато 2км преди Вакарел ни събраха в едно платно. А на края седеше “Чичко полицай”. Поговорихме си… “Аз лесно ще те пусна, но ти след малко пак ще минеш от тук!” – бяха думите му. “Няма! Тръгнал съм към морето!”. В този миг човека ме съжали и ме пусна.

20 минути по-късно вече напуснах магистралата и доволен поех по стария път за Пловдив. Минах Момин проход. Минавах го за пореден път, но там гледката е наистина възхитителна. Времето беше хладноватичко, но не студено. Имаше леко слънчице. Дали от еуфорията, че моята мечта се сбъдва, дали от попътния вятър, дали от нещо друго, но успявах да поддържам страхотна скорост.

И така на разклона за Септември вече имах нов личен рекорд – 100км със средна скорост от 35,47км/ч изминати за времето от 2:49минути.

Както винаги на входа на Пазарджик се изгубих. Теглих една майна! След 3 часа и 15 минути езда бях на OMV на изхода на Пазарджик. Починах 20 минути. Хапнах един сладолед. Изпих един сок. Заредих нови 1.5литра вода.

Обади се кумецът ми Благо. Пита дали ще минавам през Пловдив. Притеснен, че няма да мога да ида на време му отказах. Потеглих. Пътят беше ужасен. Байк компютърът ми падна 3 пъти… Спирах, псувах, вземах си го и продължавах. Трябваше да направя нещо с него. Сега е светло и лесно се вижда, но после ще го диря с часове. Въпреки лошия път напредвах със завидна скорост. След 1 час бях на тебелата на Пловдив. Часовникът покзваше 20:44. Мдам… 4 часа 9 минути и половина! Добро време! Даже много добро!

Докато карах към Пловдив обмислях дали да почивам там или на Чирпан. Идеята ми бе да използвам максимално светлата част на деня. Когато вече бях в Пловдив осъзнах, че поради облаците на запад залезът ще е доста по-рано днес. И така идеята за скипване на почивката в Пловдив отпадна.
Обадих се на Благоеви и попитах дали още важи поканата им. След 15 минути по паветата на Пловдив вече бях пред блока на кумеца. Той ме чакаше отпред. Вкарахме колелото в бокса. Смазах малко веригата. Закрепих байк компютъра с тиксо и се качихме горе да се видим. Хапнахме, поговорихме, побъбрихме и след час поех отново на път. Благодарение на моя приятел и чудната му съпруга, Кремена, успях да си почина добре след първите 150км.
В 22:10 вече бях отново на път. За разликата отпреди час вече беше тъмно. В началото ми беше хладно, но след няколко километъра позагрях и се стоплих. Продължих да карам, но тъмнината и умората в тялото не ми позволяваха да напредвам със същата скорост както досега. След потеглянето от Пловдив равното тракийско поле е осеяно със села и отвсякъде се виждаха светлини. С приближаването на Чирпан светлините ставаха все по-малко и по-малко. Тук за първи път усетих колко скучно е да караш по такова трасе. Въртиш, въртиш, въртиш, а времето едвам, едвам тече. Километрите се нижат бавно един след друг.
На няколко пъти видях лисичка. Всъщност първото което виждах са “два габарита”, които те гледат. Когато насочих челника към очичките животното се стряскаше и бързаше да се шмугне нейде.
Тук е времето да благодаря на двама много специални приятели. Евелина Малинова – Рагева и Владимир Кривцов. Това бяха хората, които ми помогнаха със светлините като ми дадоха челниците си на заем. Колко хубаво е да имаш истински приятели!
В 12:02 след няколко скакалки и понасъбрал вече доста умора се оказах в Чирпан. Чудех се дали ще успея да намеря поне един павилион, който да работи, за да си взема вода и нещо за подкрепа. На центъра открих да кипи бурен живот. Близо 30 души минаха през денонощния, пред който бях спрял. Млади момчета и момичета, месните пиянки, майка с момченце ученик 2-ри клас и др. Минаваше полунощ, а малкото градче още вреше и кипеше.
Купих си вода (литър и половина) и един Lion и след кратка, 10 минутна, почивка потеглих. През първите 10~15 мин едно Audi идваше от града, задминаваше ме, спираше, изчакваше ме да ги задмина, а после се връщаше назад. Хвана ме малко страх. Дали това не са месните бабаити, които следващия път ще се опитат да ми откраднат я колело, я телефон, я нещо друго. След 3-тото им идване колата повече не се появи. По- късно се замислих “Каква атракция съм за тези хора?!…”. Някакъв идиот, облечен в смешен клин, кара колело посред нощ по пътя за никъде… Мдам. Сигурно и аз бих искал да видя такъв Дзвер…
Нощта бавно напредваше, а аз въртях педалите към Стара Загора. Пътят минава само през едно селце. През другото време светлини не се виждат от никъде освен от теб, звездите (луна нямаше) и десетките животинки около пътя. Мен ме беше страх от тях (видях два вълка / или поне на такова животно ми заприлича,  десетки лисичета и едно сърне), а тях ги бе страх от мен… Ми така де?!… Всеки се страхува от луд човек!

Пет километра преди Стара Загора светлинката на фара ми започна да мига. Вече беше ясно. Ще се почива по-дълго в офиса в Загора. Приближавайки града при едно отпиване на вода забелязах, че съм се отклонил доста на ляво и съм почти на средата на пътя. Явно докато се опитвам да прибера бидончето съм свърнал. По принцип съм си създал навик да прибирам бързо бидончето без резки промени в курса. Замислих се, че може би тази маневра е породенна от умората. Опитах се няколко пъти да повторя теста. Понякога всичко беше наред. Друг път колелото кривваше. Фенерчето ми изгасна. Това твърдо наклони везната за по-дълга почивка на Стара Загора. 01:55 спрях на OMV-то. Заредих един кроасан и литър и половина вода и потеглих към офиса. Понеже фарчето седеше безмълвно реших да сложа и двата челника, но те даваха разсеяна светлина, която доста мори очите, понеже е нужно да се взираш в пътя за дупки. 02:02 спрях пред офиса. Пуснах фара на колелото да се зарежда и се опънах да подремна.
Дремнах час и половина. Уви, адреналинът не ти позволява да заспиш истински, но умората и 18 часа на крак вече си даваха отражение. В 03:40 станах, преоблякох си термо бельото, хапнах малко сладко и крекери и потеглих. На вратата видях, че навън вали. За пореден път MeteoBlue са познали по-точно прогнозата за времето! Това значеше, че към Сливен ще ме хване силен странично-насрещен вятър. Е… Какво да се прави?!… Ще го караме.
Върнах се в офиса, взех якето и ръкавичките и потеглих. Потеглих плавно и бързо набрах скорост. Валеше слабо. След 30 мин дъждът леко се усили, а после спря. След час и малко езда бях на OMV Нова загора. Реших, че точно сега е време да закуся и пия кафе. Речено сторено! Два кросана, кафенце, сокче, водичка. Дозаредих едното бидонче с вода. След около 20 минути почивка потеглих. Изгревът ме хвана точно преди изкачването за Ветровитите хълмове.

Този път изкачването към Сливен ми се видя доста бързо. Може би светлината и възможността да се наслаждавам на гледката (нещо, което ми липсваше по време на нощното каране) ми даваше сила.
Няколко коли ми свирнаха, а шофьорите ми махаха. Сетих се, че съм около Сливен и съм с екип на “КК Сините камъни” и за това тези хора ме поздравяват. Макар да знаех, че не поздравяват точно мен, а по-скоро екипа ми, ми стана приятно. На Сливен реших отново да почина малко. Спрях на една бензиностация, купих си вода и един Лион. Починах си мъничко, обадих се на “Центъра за управление на каранията” – МАМА, побъбрихме 2-3 минути и след още 5 минути потеглих. Вече напичаше сутришното слънчице и за това свалих якето и дебелите ръкавици. Явно не ги закрепих добре защото след няколко километра якето падна. “Ех защо ли нямам тиксо, че да мога и него да го вържа здраво като байк компютъра?!…”.
Малко преди Петолъчката усетих, че ми пречернява. Направих си теста за умора и разбрах, че нещо не ми е добре… А тук се движех по-доста по- натоварено шосе и трябваше да внимавам. След по-малко от километър имаше село. Намерих една сенчеста ограда. Седнах, изядох си Lion-a, който си бях взел и след 5 минути вече бях кукуряк! Явно ми е паднала кръвната захар. Качих се и потеглих. Направих си теста, но този път всичко беше наред. Отдавна не ми се беше случвало да ми пада така брутално кръвната захар. Решението седеше на 18 километра пред мен. На кръговото на Петолъчката правят страхотна шкембе чорба.
След малко повече от половин час вече бях там. Беше нейде около 9:00. Слава богу тук пътнико-потокът е голям и поръчката на шкембе чорба по това време е нещо нормално. Хапнах на две на три. Починах малко и хайде към Карнобат. Неприятната новина е, че тук ме хванаха скакалките на Черноморието. Ха нагоре, ха надолу. Ха нагоре. Ха надолу. По принцип скакалките не са големи, но когато започват след 350км каране и 25 часа без сън работата става друга.
В Карнобат реших да почивам на изхода на града. Харесах си един Петрол. Влязох, купих си вода и попитах “Има ли място, където да поседне човек?”. “-НЕ!”. “-А онази масичка в ъгъла?”. “-Тя е служебна!”. Не, че съм най-големият клиент на Петрол, но съм решил лично за себе си да спирам да зареждам на Петрол само в краен случай.
След 20 минутна почивка потеглих към морето. Денят напредваше и бризът ставаше все по- силен с приближаването към морето. Карнобат и Айтос ги минах бързо. Кратка почивка и дозареждане с вода и хайде към Бургас. Малко след изхода на Айтос на байк компютърът  изписа “митичното” – 400!

След още няколко километра се появи и заветната табела

В 13:02 след 20 часа и 57 минути, от които 14 часа активно каране (със средна скорост малко над 29км/ч) изминах разстоянието от София до Бургас!

Сега седейки в къщи на дивана мога да кажа, че беше страхотно каране. Успях в моето начинание, но и допуснах и доста грешки.
Ако решите да направите такова каране моля вземете долните редове под вниманите:
1. Хубаво е човек да може да остава сам, но за такова каране е добре да имате компания! Ако не друго, то поне да имаш кого да напсуваш!
2. Хубаво е да имате добра организация. Потегляме в толкова. Почивките ще са на тези места. Ще ядем тук, тук и тук и т.н.
3. Хубаво е да имате на поне един от пунктовете (горе долу по средата или малко след нея) място, на което да отморите лежейки.
4. Не носете много багаж. Само най-необходимото. Парите могат да заменят много и различни видове багаж, а са супер леки.
5. Тъпчете (хранете) се редовно! Понякога умората подтиска глада ви и уж нямате нужда от храна, но всъщност сте на ръба на силите си.
6. Хидратирането е СУПЕР ВАЖНО! За тези 21 часа съм изпил малко над 14 литра течности. Изпишкал съм не повече от 2л.
7. Ако смятате да карате по тъмните часове е задължително да имате резервни светлини.
8. Ако имате страх от тъмното не карайте нощем! 😉
9. Ако имате страх от диви животни не карайте нощем! За цялото пътуване видях близо 20 животни между които лисици, елен, а мисля, че и вълк.
10. В ранните утринни часове влагата рязко се покачва. Това пък води до усещане за студ понеже сте влажни и това увеличава топлоотдаването.
Мисля да спра до тук…

И на финала искам да благодаря на семейството ми, че бяха до мен в сбъдването на тази моя мечта!

P.S. Не слушайте алкохолика от вица! Сбъдвайте мечтите си! Когато приключите с една мечта на нейно място неминуемо ще се появи друга.